Когато луната на сърп се стопява
И призраци, феи излизат тъдява
Тогава видях в реката сияние
И потръпнах от своето снежно дихание...
Сърцето отдавна в огън гореше
И като розата странна душата ми вехнеше... 
Тогава пролетта дивна ми каза
в леса страховит живяло омайниче,
И цвят неземен има до него- потайниче
И с него лекували всяка тревога. Когато в чашата сипят отвара от билката нова.
На тази история края не зная,
и в догадките свои не ще занимая,
ни Вас ни Вашата особа,
а ще помоля на срещата нова,
да дочетете края незнаен,
дори от мен- толко’ потаен....
1 коментар:
Блогът се е получил страхотно :) Но и друго не съм очаквал от теб. Поздравления, Небесно синьо момиче :)))))
Публикуване на коментар