Пусни луната ми, тя- нека си отиде
защо я вплиташ в своите страхове,
а тя- душата ми, не ти ли стига?
Сънувa тя загубените брегове.
По изгрев, в паяжина сляпа,
оплетени са нощтните коне,
каретата, и вятърът в косата,
не чуваш ли? Нощта обратно ме зове.
Пусни луната, изгревът я плаши
денят прогаря рани в плътта.
Оплиташ я, в мрежите си страшни,
ненужни са вериги в нощта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар